Понякога можеш да чуеш, че Земята дължи своята обитаемост на спътника си, чиято гравитация придържа оста на нашето въртене, а тя на свой ред отговаря за сезонните колебания на температурите.

Махнете Луната и всичко ще се разпадне, казват те. Ново изследване поставя този тезис под съмнение.

Да, вече сме чували, че полезността на постоянния наклон на земната ос предизвиква съмнения. Но първооткривателят на два спътника на Уран Джак Лисауер от Изследователския център „Еймс“ на НАСА е стигнал още по-далече. Заедно с колегите си той си задал такъв въпрос: доколко именно отсъствието на Луната би дестабилизирало тази ос?

„Ако Земята нямаше Луна, наклонът на нейната ос на въртене – и по този начин и самият климат – щеше да варира доста по-силно, отколкото сега, това е вярно – признава ученият. – Но нищо толкова толкова лошо, каквото са ни демонстрирали предишните модели, няма да се случи.“

Тезисът за важността на Луната в стабилността на земните условия е много важен. Диаметърът на нашия спътник е 0,27 от земния – тоест сравнителните му размери са колосални. И ако луните в другите системи масово са достигнали такива размери (в сравнение със своите планети, разбира се), ние щяхме да сме открили поне една от тях в данните от телескопа „Кеплер“.

Такова нещо обаче не се случва и съвременната теория за формирането на Луната дори обяснява защо: просто нашата Луна не е спътник, а откъсната от някога съществувала Земелуна част, която е възникнала като тяло само в резултат на сблъсък на въпросната Земелуна с голяма планета. Следователно такива случаи не са много чести и мощният стабилизатор за осите на въртене на земеподобните планети от други системи – също.

По предишни изчисления без Луната оста на въртене на планетата няма да варира в диапазона 22,0–24,6°, а ще се колебае от 0 до 85°, тоест почти до „полягане на една страна“. В последния случай полярната нощ и полярният ден щяха да са нещо обичайно за цялата планета, от което климатът едва ли би се подобрил.

При 0° северните региони биха били слабо обитаеми, твърдят други, а екваторът – вечно нагрят.

Лисауер и колегите му са създали собствен модел за колебанието на оста, като ограничили неговата работа на 4 млрд. години. И получили, че за цялото това време (равно на историята на Земята до днес) наклонът на оста не превишавал 40° и не и не падал под 10°.

„Ако вземем времето, необходимо за развитието на сложен живот, то за такъв период измененията ще бъдат, да речем, десет градуса от двете страни“, казва изследователят. Освен това при ретроградно въртене на Земята (тоест Слънцето да изгрява на запад), което понякога се среща сред скалистите екзопланети от други системи, колебанията на наклона на оста биха били още по-малки, тъй като въртенето на планетата около своята ос би било в посока, противоположна на тази, по която тя пътешества около звездата.

Ако спътниците на гигантските планети в Слънчевата система се съотнасяха с планетите си подобно на Земята и Луната, около Юпитер щеше да е пълно със “суперземи”.
© Mary Anne Peters

Дългосрочните колебания на климата, свързани с такива процеси, действително биха имали място, но те не могат да се обрисуват като катастрофални, твърди ученият. Към това си струва да добавим вече издигнатата теза за това, че прекалено силният наклон на оста („разпълзяване“ на полярните нощ и ден) едновременно с охлаждащия ефект поради нарастването на албедото (в неосветеното полукълбо през нощта би се образувал много лед) биха увеличили ефективността на поглъщане на слънчева светлина от планетата, което на теория трябва да дава нагряващ ефект.

А това означава, че размахът на колебанията едва ли би бил прекален и като цяло ситуацията с климата далеч не би била толкова драматична, както се смяташе. Няма смисъл да ограничаваме подробното изучаване на земеподобни планети до тези, които имат сравнително големи спътници, смята ученият – животът може да мине и без тях.

Резултатите от изследването са представени на конгреса на Американския геофизичен съюз в Сан Франциско.

Space.Com

Изучаването на последния и най-мощен от някога регистрираните метеоритни удари по Луната показва, че силно сме недооценявали честотата на падане на такива тела в системата Земя–Луна.

Астрономът Хосе Мария Мадиедо от университета на Уелва (Андалусия, Испания) наблюдавал Луната на 11 септември 2013 г. И изведнъж видял взрив, светлината от който се задържала 8 секунди и по яркост почти не отстъпвала на Полярната звезда, както я виждаме от Земята. „В този момент разбрах, че това е много рядко и необикновено събитие“, спомня си Мадиедо.

Това се случило в Морето на облаците. Съдейки по яркостта на изригването и светенето на нагретия лунен материал, сблъсъкът е имал мощност от 15,6 ± 2,5 килотона, което е два пъти повече от най-големия регистриран досега сблъсък на небесно тяло с Луната, случил се през март същата година!

Диаметърът на падналото тяло е оценен от учените на 0,6–1,4 м (в зависимост от състава), теглото – около 400 кг, скоростта – 17 км/с. Смята се, че то е част от метеорния поток Персеиди. Макар размерът на кратера да не е ясен, той може да достигне 50 метра. Произшествието е фиксирано в реално време от двойката телескопи MIDAS (Moon Impacts Detection and Analysis System), но яркостта от 2,9 звездна величина можело да се наблюдава и с невъоръжено око.

Това наистина е рядко за лунните условия събитие, тъй като традиционно се смята, че в системата Земя–Луна на първата се падат много повече попадения на метеорити.

Според астрономите регистрирането на събитие означава, че възгледите за честотата на падане на големи тела на Луната следва да се преразгледат – самият факт от фиксирането на два такива случая само за шест месеца през 2013 година сочи, че вероятността от ударни явления на нашия спътник е по-висок от стандартните оценки.

Още по-важно е, че тези събития следва да се интерпретират по-широко. Тъй като вероятността от падане на тела с тези или други размери е много по-малка, отколкото на Земята, то високата честота на килотонови взривове на нашия спътник косвено сочи за сериозно недооценяване на вероятността от сблъсъци на големи тела със Земята. Според испанските астрономи сблъсъкът от септември 2013 година на Луната говори за десетократно занижаване на метеоритната опасност за нашата планета.

Както подчертава Мадиедо, самият факт на наблюдението значително коригира представите за това колко често обекти с такива размери могат да падат на Луната.

За щастие, отбелязват учените, за Земята това не е много опасно, тъй като в нашата атмосфера подобни тела изгарят без остатък, но по-големи обекти представляват заплаха. Без системни наблюдения обаче не е лесно да се даде оценка за честотата на тяхната среща с видимата страна на Луната.

Отчет за изследването ще бъде публикуван в сп. Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, а с достъпната му версия можете да се запознаете тук.

Royal Astronomical Society

„Аз знам, че мога да не преживея тази нощ.“

Китайската академия за космически технологии е напълнила прощалната реч на своя лунен робот „Нефритен заек“ с дълбока патетика, когато той в края на миналия месец завърши своята лунна мисия.

Луноходът заседна в лунния прах и не успя да изпадне в сън. Сблъсквайки се със заплахата да прекара 14 дни без слънчева светлина, този изпратен на 2 декември и работещ на слънчева енергия робот имаше малко шансове за оцеляване.

„Лека нощ, планета Земя – каза той. – Лека нощ, човечество.“

Изглежда, това беше краят на мисията, която можеше да ускори търсенето на този, който владее Луната (ако такъв собственик въобще може да има). Крайната цел на „Нефритеният заек“ бе да пробие дупка в Луната и да погледне от какво се състои лунният грунт.

Цялата работа е в това, според китайците, че лунните минерали си струват да се заемем с техния добив.

„Те изучават възможността за реализация на плановете по добив на полезни изкопаеми на Луната и могат да се заемат с техния добив, ако намерят достатъчно основания за това“, казва директорът на космическия отдел от лабораторията „Розерфорд-Епълтън“ Ричард Холдуей. Тази лаборатория тясно си сътрудничи с китайската космическа агенция.

В такава работа няма да има нищо противозаконно, защото международните закони за Луната „много, много изостават“, както казва Холдуей. Теоретично всеки човек, който има възможности и средства, може още утре да тръгне към земния спътник, да изкопае там огромен лунен камък, да го върне на Земята и да го продаде на този, който предложи най-високата цена.

Китайците могат да раздробят Луната на части и да я продадат на парче, без да нарушават нормите на международното право. Ние трябва да си зададем и отговорим на много прост въпрос: трябва ли да предотвратяваме такава възможност?

Лунните богатства не са някаква научна фантастика. „На Луната има какво да се добива – може да не се съмнявате в това“, казва Холдуей. Ние знаем, че там в изобилие има полезни изкопаеми, които трудно може да се намерят на Земята. Това са редките елементи и метали титан и уран. Но главното богатство може да стане по-лекият хелиев изотоп, известен като хелий-3.

Този газ е важно гориво за реакторите за ядрен синтез, които могат да изработват много пъти повече енергия, отколкото сегашното поколение реактори, работещи с деление на атомното ядро. Хелий-3 струва около 10 милиона долара за килограм.

Ние още нямаме реактори за синтез, но те скоро може да се появят. А когато се появят, търсенето на хелий-3 бързо ще надвиши предлагането и най-лесният начин за неговото получаване ще стане добивът на този газ на Луната. Това е лесно да се направи – нагряваш грунта и газът излиза сам.

Лунни амбиции имат не само китайците. Някои частни компании също са хвърлили око на лунния грунт като източник на обогатяване. Повечето от тях са базирани в САЩ и активно създават лунни спускаеми апарати, които с времето може да добиват полезни изкопаеми.

И все пак много трудно е да се разбере колко изгоден ще бъде този бизнес. Да се построи завод на Луната, не е лесна работа. Първо, изключително скъпо е да се отлети от планетата Земя. Местата в космическите совалки се продават на тегло като домашно пиле. Полетът от Земята струва около 25 000 долара на килограм. Този, който плати такива големи пари авансово, ще поиска да има железни гаранции, че инвестициите му ще се оправдаят.

Ето защо космическият предприемач Робърт Бигелоу се обърна към американските власти с молбата да се реши въпросът за това кой може да се заеме с добив на полезни изкопаеми на Луната. „Дойде време сериозно да се замислим за лунните права на собственост“, заяви той през ноември миналата година на пресконференция.

Бигълоу е заработил своя капитал в хотелиерския бизнес и с недвижими имоти, а сега е решил да се заеме с космически жилища. Той вече има договор за доставка на обитаеми отсеци за астронавтите на НАСА и е заявил също така, че иска да създава места за обитание на Луната, а с времето – и на Марс. Бигелоу твърди, че този план ще се срине, ако не се прояснят въпросите за лунната собственост.

Има два договора, отнасящи се към поведението на страните и частните компании извън пределите на земното пространство. Най-старият от тях е Договорът за принципите на дейност на държавите по изследване и използване на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела от 1967 година. В него се казва, че „изследването и използването на откритото космическо пространство… се осъществява за благото и интересите на всички страни… и се явява сфера на дейност на цялото човечество“.

Но това споразумение не разглежда въпросите за имуществените права. „То строго забранява претенциите на суверенните държави, но не забранява в пряка форма на частните компании да претендират за права на собственост – казва адвокатът Майкъл Листнер от Ню Хампшър, специализиран в космическите въпроси. – Такъв пропуск създава вратички за правата на частна собственост.“

Една от целите на договора се заключава в това да позволи на частните компании да осъществяват своята дейност в Космоса, например дава им възможност за създаването на космически спътникови мрежи. Когато се разработвал договорът, Съветският съюз твърдял, че в Космоса могат и трябва да работят само държави, а Съединените щати искали да дадат на частни компании шанс за изследване и усвояване на нови граници. Затова страните стигнали до компромисно решение: в член 6 се казва, че недържавни организации трябва да работят под надзора на своите държави.

Но в договора нищо не е казано за имуществените права на тези недържавни участници и за такива права. „Той не ги забранява, но и не ги разрешава – казва почетният професор по космическо право от университета в Мисисипи Джоан Габринович, работеща като официален наблюдател за действията на ООН по надзора за правовите механизми, регулиращи използването на космическото пространство.

Зееща правова дупка съществува и в Споразумението за Луната от 1984 г. Неговото изпълнение се следи от Управлението на ООН по въпросите за космическото пространство и в този договор има положение за това, че околната среда на Луната не бива да се разрушава, че тя може да се използва само за мирни цели, че „Луната и нейните полезни изкопаеми се явяват общо достояние на човечеството“ и че е необходимо да се установи „международен режим“, за да се регулира разработката на полезните изкопаеми на Луната, когато такава разработка стане осъществима“.

Звучи сухо и безинтересно – никой не може да владее части от Луната без по-нататъшни преговори. Проблемът е в това, че седемте страни, ратифицирали Споразумението за Луната, не са внесли никакъв принос в нейното изследване – те не се явяват космически държави. „Споразумението се смята за безсмислено, защото САЩ, Китай и Русия дори не са го подписвали – казва Листнер. – Ако го беше подписала поне една от тези страни, то би придобило повече смисъл и значение.“

Холдуей също е съгласен с нея. „То не се явява юридически задължително. Китай може да изпрати на Луната армия роботи и хора, да развее там своето знаме и да заяви: „Луната е моя!“

Причини за тревоги обаче няма. За създаването на техника и технологии за търговска експлоатация ще отидат десетилетия. Главният въпрос днес е в това иска ли някой изобщо да харчи пари и сили за създаването на спускаеми апарати и инфраструктура, необходими за стартиране на лунна промишленост.

Известен стимул за развитието на нашия лунен потенциал е дала компанията Google. Тя предлага 20 милиона долара на този, който първи осъществи кацане на повърхността на Луната, измине 500 метра, а след това изпрати на Земята репортажи с високо качество.

За „лунната награда“ се борят 18 екипа, които трябва да успеят до края на тази година, когато изтича срокът на предложението. Един от най-вероятните претенденти е компанията от Силициевата долина Moon Express. През декември тя представи своя проект на лунен спускаем апарат MX-1.

Размерът на този апарат е колкото „голяма масичка за кафе“, а в Космоса той трябва да полети така, както и повечето спътници – на борда на обикновена ракета носител, която ще пусне МХ-1 на 2000 километра височина. Използвайки като гориво водороден пероксид, апаратът ще се отправи към Луната самостоятелно, за да изпълни задачите, които му бъдат поставени.

Учредителят и генерален директор на Moon Express Боб Ричардс нарича този спускаем апарат „космически айфон“, защото той може да изпълнява множество функции на лунната повърхност. Moon Express възнамерява да осъществи своя първи пробен полет към Луната с връщане до 2020 година. „Заедно със световната борса се надяваме, че материалът ще бъде много ценен“, казва Ричардс.

Звучи внушително, но MX-1 не е повече от проект, съществуващ на хартия. Когато работата опре до практическо въплъщение, всичко става доста по-трудно. „Интересно е да се говори за това в блоговете – казва Листнер. – Но това далеч не е откритие на Дивия запад, защото Космосът е трудно и опасно място. Въздух, вода, храна – всичко трябва да вземем със себе си и трябва да формираме разбиране за това как лунната среда влияе на физиологията на човека.“

Възможно е в работата по добив на лунни ресурси да участват хора и роботи, но ние не знаем какво е да се намираш дълго на Луната. „Имаме определен опит с полетите на „Аполо“, но тогава хората са се намирали на повърхността по-малко от 100 часа“, казва Листнер.

Разбира се, има да се направи още много и напълно е възможно, докато не бъдат заявени първите права, в правната сфера да не бъде направено нищо. Ето защо китайският проект „Нефритен заек“ е толкова полезен – той нагледно показва, че заявки ще има, и то скоро. Когато бъде подадена първата заявка, нещо трябва да се направи, твърди Габринович. „Когато стане очевидно, че ще има активни опити за добив на ресурси на Луната, ще се наложи да се водят дискусии на дипломатическо ниво“, казва тя.

Според специалиста по космическо право от университета Уисконсин-Медисън Ричард Билдер поради високата вероятност за задънена улица в такива преговори страните трябва да бъдат инициирани към създаване на правов режим още сега. „Сега трябва да стане по-лесно, тъй като перспективата за добив на полезни изкопаеми на Луната още е само хипотетична. А когато няколко страни създадат свои бази на Луната, ще се появят специални интереси“, казва той.

Заедно с това Билдер се отнася песимистично към перспективата за такъв режим. Съединените щати, отбелязва той, не проявяват особен интерес, а Китай и Индия нямат никакви стимули да решават правните въпроси сега – те искат да създават лунни бази и да се занимават там с дейността, която им се стори, че си струва.

Други гледат с повече оптимизъм. Според Габринович притеснения по повод амбицията на китайците ще възникнат поради спомените за Студената война, но днес това не е актуално. Всъщност сега страните могат да проявят доста повече готовност към партньорство в разработването на лунните ресурси. Холдуей отбелязва, че Британия и Китай вече си сътрудничат в Космоса и казват, че няма основания да се мисли, че те ще се откажат от партньорство в усвояването на Луната.

Но дори това да не бъдат страни, а частни компании, международното сътрудничество все пак е възможно, смята Листнер. „Някои компании могат да създават организации, за да използват съвместно наличните си ресурси“, казва той.

Миналия месец НАСА вдигна залозите в тази игра, като създаде конкурент на „лунната награда“. В рамките на програма с името Catalyst аерокосмическото управление ще дели опит и ресурси с частни фирми, а в замяна ще получи достъп до корпоративния проект на лунните спускаеми апарати.

Но тук има една уловка: поради съществуващите в НАСА норми и правила за безопасност американските фирми много по-лесно ще си сътрудничат с НАСА, отколкото с чужди компании. Тъй като Catalyst ще създава стимули за добив на ресурси на Луната, печалбите по-скоро ще отиват в Америка.

Гориво на основата на хелий-3, минерални ресурси, обикновена вода – Ричардс нарича всичко това „нефта на Слънчевата система“, защото те са жизненоважни за поддържането на живота и осигуряването на ракетно гориво за земляните. Лунните ресурси вероятно на първо място ще се използват за осигуряване на далечни космически полети. Доста по-разумно е да се изпратят астронавти на Марс от Луната, отколкото от Земята – така е много по-лесно да се преодолее силата на привличане.

Създателите и операторите на изследователските марсиански станции с термоядрени двигатели са най-вероятните купувачи и поръчители на първите лунни придобивки. Но засега не е ясно ще бъдем ли доволни от всичко това, казва Холдуей. „Как ще го възприеме останалият свят? Не мисля, че някой знае отговора на този въпрос.“

———

Авторът на тази статия – Майкъл Брукс, води научна колонка в New Statesman.

Изследователят на лунната атмосфера и праховата среда – сондата LADEE, буквално видяла светлина няколко дни преди сблъсъка с обратната страна на Луната на 17 април.

Апаратът прелетял само на няколко километра над лунната повърхност и учените се възползвали от този уникален ъгъл, за да разгледат хоризонта на Луната в пълна тъмнина, както това направили астронавтите от „Аполо“ от лунна орбита преди повече от 40 години.

Незабележима при светлината от Земята, всяка прашинка в оскъдната атмосфера на Луната по време на орбиталния изгрев на Слънцето става видима. Учените очаквали да видят меката зодиакална светлина – обширен облак прах от комети и астероиди в плоскостта на еклиптиката. Зодиакалната светлина е получила името си от Зодиака – съзвездията, през които преминават планетите, докато се въртят около Слънцето.

Зодиакалната светлина на Земята изглежда като сноп светлина, който прилича на показалец, повдигнат над хоризонта на запад след залеза на Слънцето пролет и преди изгрева на Слънцето есен.

Добър пример за зодиакална светлина.
© Yuri Beletsky (ESO)

Какво видя LADEE? Ако погледнете анимацията, съставена от изображения, получени в периода от тъмнината до изгрева, ще видите жълт дим на хоризонта, който се разширява, леко наклонен вдясно.

Това е зодиакалната светлина заедно с светлината, излизаща от външната атмосфера на Слънцето или короната. Заедно те се наричат коронална и зодиакална светлина. В края на анимацията Слънцето се вдига над лунния хоризонт.

На снимките отсъстват тайнствените лъчи, забелязани от някои от астронавтите на „Аполо“. Лъчите, нарисувани от астронавта Юджийн Сернан от „Аполо 17“, много приличат на сноповете светлина и сянка, преминаващи през облаците.

Но земната атмосфера е достатъчно дебела за възникването на лъчи светлина през облаците. Прахът в атмосферата на Луната образува прекалено тънък слой, за да предизвика същото явление. И все пак астронавтите са видели лъчи, сякаш слънчевата светлина преминава през планински върхове и се разсейва от праха.

Това е скица на изгрева на Луната, наблюдавана от орбита от астронавта от “Аполо 17″ Юджийн Сернан. Скиците вдясно са оцветени, за да покажат източниците на разсеяната светлина – червеният цвят означава коронална и зодиакална светлина, синият е светлината по лунния хоризонт, вероятно предизвикана от праха, повдигащ се в лунната екзосфера, а зеленият показва тайнствените лъчи, която сондата LADEE не е видяла.
© NASA

Смята се, че прахът попада в лунната атмосфера благодарение на ултравиолетовата светлина на Слънцето. Тя откъсва електроните от атомите в лунния прах, което им дава положителен заряд.

Частиците прах се отблъскват една от друга и се преместват към най-малкото съпротивление – нагоре. Колкото по-малки са частиците прах, толкова по-високо се повдигат, докато не паднат на повърхността. Възможно е тези „фонтани“ от лунен прах, осветени от Слънцето, да са това, което са видели и нарисували астронавтите.

За разлика от Сернан апаратът LADEE не е видял лъчи, а само очакваната коронална и зодиакална светлина. Учените планират по-внимателно да изучат няколко последователни снимки, направени по време на лунния изгрев на Слънцето, в надеждата да открият тези лъчи.

Макар много аспекти от влиянието на Луната да не са доказани, някои моменти все пак се признават от учените.

Френското издание Atlantico разговаря с Оливие Санги, специалист по астронавтика и главен редактор на Enjoy Space.

В различни изследвания за влиянието на Луната върху поведението се отбелязват две теории. Какво се казва в тях и върху какво се опират?

Всички сме чували истории от рода, че по пълнолуние се раждат повече деца. Някои дори твърдят, че по пълнолуние и в близките дни се извършват повече престъпления. Проблемът е в това, че на тази основа са били проведени сериозни статистически изследвания, но те не са дали никакви потвърждения.

Така например във Франция от 1985 до 1990 г. са отчетени повече от 4,5 млн. новородени при среден показател 2106 деца на ден с малък прираст от 0,14% по пълнолуние, което не играе никаква роля от гледна точка на статистиката.

Подобни изследвания са провеждани в американската Северна Каролина от 1997 до 2001 г. и те дали аналогични резултати. Същото се отнася и до всички останали въпроси, с изключение на случаите, когато въздействието на Луната е абсолютно реално и е получило научно обяснение, че например се отнася към приливите.

Тук изменението на морското равнище съвсем определено е свързано с разположението на Луната и Слънцето спрямо Земята. Гравитационното поле на Слънцето и Луната привличат големи маси вода (езерата например са прекалено малки, за се окаже въздействието забележимо) и това предизвиква покачване на нивото им, което е получило наименованието прилив.

Отбелязва се, че някои животни, като совата, по-активно ловуват именно при пълнолуние. С какво е свързано това? Наблюдава ли се нещо подобно и при другите видове? До какво води?

Само сме разглеждали механизма на формиране на приливи. Освен това Луната оказва влияние в зависимост от редуването на фазите и така или иначе създава нощно осветяване. По време на пълнолуние това осветяване се вижда от всички. Напомняме, че Луната не свети сама по себе си, а само отразява слънчева светлина.

Специалистите по поведение на животните наистина отбелязват забележителни разлики в него в зависимост от лунните фази. Така някои хищни птици, например совите, се ползват от светлината на Луната, за да ловуват нощем. Тяхното зрение е приспособено към слабото осветяване, което им дава преимущество при нападение на жертва.

Планетолозите имат хипотеза, че Луната помага да се стабилизира Земята. Какво точно означава това и как се случва?

Луната представлява относително голям спътник спрямо размерите на планетата. Нейният диаметър е 3474 километра, а диаметърът на самата Земя е 12 742 километра. Такива пропорции са голяма рядкост в Слънчевата система. Така например луните на Юпитер и Сатурн са много по-малки от планетите. Истински голяма луна има само Плутон, който неотдавна се лиши от статута на пълноправна планета и стана планета джудже.

Що се отнася до Земята, планетолозите смятат, че Луната стабилизира орбитата на нашата планета и по-специално наклона на оста на въртене, който формира годишните времена. Някои смятат, че без Луната наклонът на оста на въртене може сериозно да се измени за няколко милиона години.

Това би повлякло след себе си нестабилност на климатичните условия, което би направило средата по-неблагоприятна за развитието на живот. Да не забравяме и че присъствието на Луната (поради гравитацията) е изменило продължителността на деня. Преди 400 милиона години денонощието на Земята е продължавало 22 часа.

Би ли могъл да възникне живот на Земята, ако я нямаше Луната?

Учените се придържат към т.нар. теория на уникалната Земя. От нея следва, че макар на Земята да се наблюдава стечение на благоприятни обстоятелства за появата на живот (подходящо разстояние от звездата, атмосфера, течна вода, относителна стабилност на климата за дълъг времеви период и т.н.), повтарянето на всичко това още някъде е доста слабо вероятно. Някои отбелязват споменаваната по-горе стабилизираща роля на Луната като допълнително потвърждение на хипотезата за уникалността на Земята.

Но няма никакви доказателства, че без Луната на Земята не би могъл да възникне живот. Наскоро учените откриха планета със земни размери в обитаемата зона на звезда (Kepler-186f). Наличните в този момент инструменти не позволяват да се определи притежава ли тази планета атмосфера.

Но ние така или иначе намираме все повече екзопланети, които се намират на необходимото разстояние – не прекалено близо до звездата, но не и прекалено далече от нея. Затова, отчитайки, че в нашата галактика се наброяват 100 милиарда звезди, правилно разположените планети вероятно не са толкава голяма рядкост. Важността от наличието на Луната предстои още да се докаже.

Два огромни радиотелескопа дадоха рядката възможност на учените да надникнат под повърхността на Луната и да си отговорят на някои въпроси, които отдавна не им дават покой.

Радарни сигнали от обсерваторията Аресибо в Пуерто Рико – най-големия в света редиотелескоп с диаметър 305 метра, успели да проникнат в дълбините на Луната.

След това те се отразили от повърхността на естествения земен спътник и били приети от телескопа Грийн Банк в Западна Вирджиния – най-големия управляем радиотелескоп с диаметър 100 метра.

Използвайки метод, който се нарича бистатичен радар, изследователите разчитат да изучат множество обекти в нашата Слънчева система – от астероиди до други планети. В дадения случай изследователите надникнали под повърхността на Луната на две места – Морето на спокойствието и в кратера Аристилус.

В Морето на спокойствието, което е разположено близо до мястото, където пилотираният лунен модул на НАСА се приземил през декември 1972 година в рамките на мисията „Аполо 17“, учените успели да се „потопят“ на дълбочина от 10 до 15 метра. Светлите и тъмни области, видими на изображенията, са участъци, които се състоят от камъни и прах.

Радарните изображения накарали изследователите да погледнат по нов начин на кратера Аристилус, чийко диаметър е около 55 километра, а дълбочината му достига 3,5 километра.

Изображение на кратера Аристилус.
© Bruce Campbell (Smithsonian Institution, National Air and Space Museum); Arecibo/NAIC; NRAO/AUI/NSF

Както твърдят представители на Националната радиоастрономическа обсерватория, които работят с телескопа Грийн Банк, тъмният контур, заобикалящ кратера, се дължи на присъствието на боклук от прах. Изображението показва също така следи от лава, образувани вероятно по време на разтапяне на лунната повърхност.

Надничането под прашната повърхност на Луната ще помогне на учените да разберат историята и еволюцията на естествения земен спътник, която често се крие под слоеве прах, натрупани за милиарди  години.

Освен това радарните изображения ще позволят по-добре да се изучат предишните площадки за кацане и да обмислят плановете за бъдещо усвояване на Луната, отбелязват изследователите.

Space.Com

Хората постоянно измислят нови източници на глобални заплахи, способни да унищожат всичко живо на Земята или съществено да навредят на населението на планетата.

Темите за сблъсък с астероид, неизвестни вирусни щамове и климатични промени не слизат от страниците на изданията. Не е чудно, че някои изследователи сериозно търсят начини да съхранят наследството на съвременната цивилизация в случай на непредвидена катастрофа от планетарен мащаб.

Например съществува идея за създаването на своеобразен харддиск с резервни копия на документи на Луната, които имат важно религиозно, културно и технологично значение за човечеството. Например в Израел инициативна група работи над проект по изпращането на свитък от Тора на нашия спътник. След него са индуистките Веди и древнокитайският философски текст „Книга на промените“.

Всеки документ ще бъде заключен в херметична капсула, която ще защитава съдържанието от температурните колебания и жестокото космическо лъчение. Това ще позволи да се съхранят документите поне десет хиляди години.

Екипът на проекта „Тора на Луната“ (Tora on the Moon) възлага големи надежди на конкурса Google Lunar XPrize. В него инженери от различни страни трябва да изпратят на земния спътник автоматичен луноход, способен да измине 500 метра и да изпрати снимки и видео на Земята.

Победителят, чийто апарат успешно изпълни своята мисия до края на 2015 година, ще получи 20 милиона долара.

Отначало екипът, организиран от предприемача и изобретател Пол Ауизерат, разчитал да достави капсулата с Тора с израелския луноход SpaceIL. Но след като екипът се оттегли от проекта, новите му надежди са свързани с друг участник в конкурса – екипа от Барселона Barcelona Moon Team. Освен това филиалът на Европейската космическа агенция в холандския Нордвейк ще направи изпитания на капсулата и ще провери защитните ѝ свойства.

Успоредно израелските ентусиасти готвят план за събиране на средства за проекта. Според техните оценки изпращането на свитък от Тора на Луната ще струва 12–15 милиона евро. Освен контактите с частни компании към финансирането ще бъдат привлечени вярващи.

Авторите на проекта предлагат на всички желаещи да станат спонсори в замяна на правото да напишат един от 304-те хиляди символа на текста.

Ако идеята бъде реализирана, религиозните и философските текстове ще попълнят „лунната библиотека, която в момента се състои от една книга. През 1971 година екипажът на „Аполо 15“ под командването на Дейвид Скот оставил в конзолата на лунния роувър малка Библия в червена кожена корица.

В бъдеще лунният архив може да се попълни не само с книги, но и с генетичен материал. Някои специалисти пазят в Космоса образци от ДНК на хора, та в случай на глобална катастрофа човечеството да има макар призрачен шанс за възраждане.

Дори малка разлика в химичния състав на лунните и земните породи може да посочи вярната версия за произхода на нашия естествен спътник.

В опит да установят биографията на Луната изследователите изучавали образци от нейната повърхност и открили, че в тях се съдържа по-голямо количество от редкия изотоп кислород-17, отколкото в земните образци.

„Това променя нещата. Ако разликата в разпространението на химичните елементи на Земята и Луната е изключително малка, но различна от нула, учените са длъжни да го знаят“, казва планетологът Робин Канъп, прочута изследователка на геологията на Луната, която не взела участие в новото изследване.

Мнозина учени смятат, че Луната се е формирала в първите дни на съществуването на Слънчевата система – преди около 4,5 млрд. години, когато протопланета с размерите на Марс се е врязала в младата Земя. Отломките от нашата планета, останали след сблъсъка, се озовали на орбита на Земята и се привлекли една към друга, в резултат на което е възникнало ново небесно тяло – Луната.

Ако тази теория е вярна, то анализът на химичния състав би показал разлика между породите на Земята и нейния спътник, тъй като на Луната биха останали повече камъни от протопланетата, провокирала формирането на нашия спътник.

„Голяма загадка за нас беше силната прилика на химичния състав на лунните и земните породи. Сценарият за сблъсък на Земята с протопланета би обяснил всичко, но той първо трябва да се докаже, като се открие поне минимална разлика в химията на нашата планета и нейния спътник“, разказва съавторът на изследването Даниел Херварц от университета в Кьолн, Германия.

Херварц и колегите му решили да изучат кислородните изотопи, тъй като именно този елемент най-често сочи историята на формирането на спътниците и планетите. Предишните изследвания на планетолозите не открили сериозна разлика в съдържанието на различните кислородни изотопи на Земята и Луната, но този път авторите все пак успели да открият такава.

Учените използвали изключително точен метод въз основата на лазерни технологии за измерването на съдържанието на кислородните изотопи в няколко земни породи, метеорити и три лунни образеца, събрани от астронавтите от мисията „Аполо“.

Както се изяснило, за разлика от земните породи, в лунните камъни се съдържа повече от изотопа кислород-17. Разликата обаче е малка и затова никой не я е забелязал досега, но тя е достатъчно убедително доказателство за теорията.

Херварц пояснява, че протопланетата, сблъскала се със Земята, вероятно е била химически подобна на класа метеорити, наречени енстатитови хондрити. Тези небесни тела по състав приличат на Земята, или поне що се отнася до съдържанието на кислород.

Много планетолози, които не взели участие в изследването, твърдят, че Херварц и колегите му не са съобщили нищо ново. Те смятат, че малката разлика в кислородните изотопи не дава никакви нови доказателства за теорията на формирането на Луната при сблъсък.

След излизането на научната статия в сп. Science екипът на Херварц се заел с компютърно моделиране. Неговите резултати ще покажат как именно може да протича сблъсъкът на небесни тела и защо разликата в химията на Земята и Луната се е оказала толкова незначителна.

Учените смятат, че нашата планета, както и нейният естествен спътник – Луната, са значително по-стари, отколкото се смяташе.

На геохимичната конференция „Голдшмит“ в Сакраменто, щата Калифорния, на 10 юни изследователите обявили, че според доказателствата в ръцете им Земята и Луната са се появили с 60 милиона години по-рано.

Това заявление, според портала EurekAlert, се основава на информация, която учените получили в рамките на анализа на свойствата на газа ксенон, открит в кварцови частици в Южна Африка и Австралия.

Както е известно, възрастта на планетата се определя въз основа на анализ на различни породи и минерали, които се образуват на нея от самата ѝ поява. Такъв минерал например е кварцът.

И този път учените решили да проведат изследване на ксенона, който се съдържа в кварца. Възрастта на откритите в Южна Африка образци на този минерал се оценява от учените на около 3,4 милиарда години. Австралийските образци на свой ред са се появили на нашата планета преди около 2,7 млрд. години.

Изследователите твърдят, че ксенонът не е претърпял никакви изменения през цялата история на нашата планета. Като сравнили „древния газ“ с изотопното отношение на „сегашния“, учените успели по-добре да разберат възрастта на нашата планета.

„Съставът на газовете, които наблюдаваме, търпи изменения спрямо състоянието, в които са били открити. И разбира се, тези състояния са пряко свързани с основните събития, случили се в историята на Земята“, обяснява Гийом Авис от университета на Лорен, Нанси, Франция.

„Частиците газ в образците кварц представляват капсули на времето. Ние използваме стандартни методи за анализ за определяне на възрастта на Земята, но достъпът до тези древни образци ни предостави нови данни, които ни позволиха по-точно да определим истинската възраст на планетата“, добавя ученият.

Тоест изследователите искат да кажат, че сблъсъкът на така наречената прото-Земя с космическо тяло с размерите на Марс, което според разпространената теория е довело до образуването на Луната, се е случил не 100 милиона, а по-скоро 40 милиона години след формирането на нашата Слънчева система.

„Разликата, разбира се, може да не изглежда толкова голяма, но тя е важна. Тъй като тези разлики определят периода, в рамките на който се образуват планетите. И това е особено важно, когато говорим за нашата Слънчева система“, коментира важността на откритието изследователят Бернар Марти.

Учени от Пенсилванския университет и НАСА изясниха причините за липса на морета от обратната страна на Луната. Изследването на учените е публикувано в сп. The Astrophysical Journal Letters.

Специалистите свързали отсъствието на морета от „тъмната“ страна на нашия естествен спътник със съотношението на дебелината на кората от видимата и обратната страна на лунните полукълба.

Според учените в резултат на сблъсък преди 4,5 млрд. години на Земята с хипотетично космическо тяло, наречено Тея, външни слоеве от Земята и Тея формирали Луната, която била 10-20 пъти по-близо до нас, отколкото е днес. В резултат на интензивното взаимодействие със Земята Луната започнала да се върти с период, който ѝ позволява винаги да бъде обърната с едната страна към Земята.

В същото време двете тела, Земята и Луната, са били достатъчно горещи, но Луната поради своите относително малки размери в сравнение със Земята се е охладила и втвърдила по-бързо. Изследователите го свързват с това, че върху тази страна на нашия спътник, която е обърната към Земята, интензивно е действала топлината откъм планетата, която по това време е била нагрята до 2500 градуса по Целзий.

Калцият и алуминият по-бързо се отложили на повърхността на „тъмната“ страна на Луната, правейки я по-твърда и дебела. На другата страна на спътника, където кората е била по-тънка, астероидните удари са разкъсали слабата кора и са провокирали възникването на потоци базалтова лава, които са довели до възникването на морета.

На обратната страна на Луната, поради голямата дебелина и твърдост на кората, такива удари са довели само до възникването на много разхвърляни долини, кратери и планински хребети.

Тея, според учените, е имала сходни с Марс размери и след сблъсъка със Земята е продължила своето движение без значителни загуби. Според модела на ударно формиране на Луната, предложен от учените в средата на 70-те години, това е довело до особената небесна механика на Земята в Слънчевата система и специфичния климатичен режим на планетата, позволяващ съществуването на живот.

Галилео Галилей първи видял морета на обърнатата към Земята страна на Луната, а тяхната липса (на обратната страна има само две големи морета – Москва и Мечта) на „тъмната“ страна на спътника е фиксирана от съветската сонда „Луна 3“ през 1959 г.

Медици изясниха защо на човека му е трудно да се ориентира на повърхността на земния спътник.

Периодичните падания и проблеми с ориентацията в пространството, които изпитвали членовете на екипажите на „Аполо“, били свързани с това, че силите на лунното привличане не стигат за нормалната работа на вестибуларния апарат във вътрешното ухо на човека.

До този извод са стигнали медици, проследили движението и поведението на доброволци при различни нива на гравитация в тренировъчните центрофуги на Европейската космическа агенция.

В хода на експедицията „Аполо 17“ през декември 1972 година, станала последна, на лунната повърхност кацнал геологът Харисън Шмит. Това бил единственият шанс в рамките на американската лунна програма да се получат преки данни за свойствата на недрата на Луната и образци от породи.

Ученият и астронавт се заел с ентусиазъм да изпълни тези и други изследователски задачи, които поставили пред него от НАСА.

В момента, когато Шмит повдигнал пакета с породи и започнал да се движи към една от интересуващите го точки на повърхността на Луната, той рязко загубил равновесие, паднал и дълго не могъл да стане. Това произшествие било записано на видео от другите членове на екипажа, впоследствие това видео било качено на сайта на НАСА, откъдето попаднало и в YouTube.

„Неправилното разбиране къде се намира „горе“ може да доведе до появата на сериозни грешки във възприятието и до проблеми с баланса, в случай че човек използва неправилен ориентир за стабилизиране на положението“, разказва Лоурънс Харис от университета Йорк в Торонто.

Както отбелязва канадският учен, инцидентът с Шмит не е бил единичен случай в лунната програма на САЩ, няколко други астронавти, участващи в експедициите „Аполо 15“ и „Аполо 16“, също са станали жертви на коварната лунна гравитация.

Харис, неговите колеги по университет и инженерите Райнър Херпърс и Томас Хофхамър от Университета за приложни науки в Санкт Августин (Германия) решили да проверят експериментално бил ли е виновен за тези падания вестибуларният апарат на човека.

Разбира се, повторно кацане на Луната днес е невъзможно и едва ли ще бъде осъществено до началото на следващото десетилетие, когато НАСА и Европейската космическа агенция ще завършат разработката на космическия кораб Orion.

Но Харис и колегите открили замяна за астронавтите – те провели своите опити в тренировъчната центрофуга SAHC на ESA в Центъра за авиационна и космическа медицина в Кьолн. Този апарат позволява не само да се имитира натоварването, възникващо при излитане и кацане на космическите кораби, но и да се създадат зони с понижена сила на привличане.

За „космическите полети“ в тази центрофуга авторите избрали десет доброволци сред пилоти на Бундесвера, които гарантирано не страдали от нарушена система за ориентация в пространството.

По време на опитите медиците привързвали участниците към кушетка, над която бил прикрепен монитор. След включването на центрофугата на екрана под необичаен ъгъл се появявала картинка.

Главната задача на доброволците била търсене на отговор на прост въпрос – дали на екрана е бил изобразен символ на буквата p или d. За решаването на загадката доброволците имали само 500 милисекунди.

Всеки от доброволците извършил серия „кацания“ на няколко планети с различно ниво на гравитация, което се различавало от почти микрогравитация (0 g) до околоземно ниво (1 g).

Като сравнили резултатите от всички тези виртуални експедиции, Харис и колегите му открили любопитен факт – при ниско ниво на гравитация, съответстващо на 15% и по-малко от силата на привличане на Земята (0,15 g), участниците в експеримента рязко започвали да се сблъскват с проблеми при разпознаването на символа.

При достигане на тази отметка, както смятат авторите, вестибуларният апарат във вътрешното ухо напълно изключва и на човек му се налага да се ориентира само с помощта на очите и положението на тялото спрямо околните обекти. Тези сетивни органи дават само половината от необходимата за ориентиране информация в мозъка, поради което в неговата работа възникват грешки.

Въпросният феномен напълно обяснява защо Шмит и други астронавти са изпитвали проблеми с баланса на тялото и ориентацията върху Луната – силата на привличане на единствения земен спътник е 17% от земната, което е близо до лимита на работа на вестибуларния апарат.

Затова авторите очакват, че новите лунни експедиции и жители на лунни бази, чието построяване често се споменава от Русия, САЩ и други космически държави, може постоянно да изпитват такива проблеми.

„Ако мозъкът не чувства достатъчна сила на привличане за определяне къде се намира „горе“, астронавтите могат да бъдат дезориентирани. Това може да доведе дотам, че да започнат да превключват в неправилна страна или да се движат в грешна посока по време на аварии и извънредни ситуации.

За нас е изключително важно да разберем как човек определя за себе си посоката „горе“ и колко силно гравитацията влияе върху това, преди да се отправим към други планети и небесни тела, чието привличане се отличава от земното“, добавя Майкъл Дженкин, колега на Харис.

Този проблем, както подчертават авторите на статията, засяга само усвояването на Луната и други малки небесни тела с ниска гравитация. Силата на привличане на Марс, втората планетна цел на НАСА и други космически агенции, е три пъти по-малка от земната и е 0,38 g.

Благодарение на това астронавтите, кацащи на повърхността на Червената планета, и бъдещите колонизатори няма да губят равновесие или ориентация.

Резултатите от изследването са публикувани в сп. PLoS One.

В края на 50-те години на миналия век, по време на Студената война, САЩ искали да взривят Луната.

За това пише сп. Newsweek, което получило достъп до разсекретени архиви на Белия дом. Според документите Вашингтон искал да разгърне на естествения спътник на Земята военна база и да построи там ядрени реактори.

Плановете за атомен взрив на Луната били строени от аналитиците в Центъра на ВВС на САЩ в Ню Мексико по разработка на специално въоръжение. Така Вашингтон искал да предизвика „лунотресение“ – колебания на лунната повърхност със значителна амплитуда, което силно би изплашило СССР.

„От една страна, това представлява значителен интерес за подобряване на разбирането на развитието на Слънчевата система и образуването на самата Луна“, се казва в представените от аналитиците обоснования на проекта.

Друга цел била да се покаже на света, че Америка е в състояние да направи подобно нещо. „Това би било демонстрация на нашите възможности“, се подчертава в документа.

По същото време Пентагонът се замислял и над създаването на военна база на Луната. Проектът получил кодовото наименование Horizon и на първо място трябвало да се използва за разполагане на радари и наблюдения на обекти на повърхността на Земята.

За строителството на военната база на Луната се планирали шест милиарда долара. Смятало се, че там може да се намират 12 военни, а към края на 1965 година да се отворят и хотели. Строителството трябвало да започне в началото на 1965 година.

Според данните от архивите необходимите за създаването на базата части щели да се доставят на спътника с ракети тип „Сатурн“. Общо към Луната трябвало да се отправят 74 мисии.

В документите се говори и за други замисли на американците. Например Съединените щати се трудили над уред, който би могъл да се намесва в работата на електрониката на съветските апарати. Накрая се наложило работата да бъде прекратена поради опасения от аналогична дейност от страна на СССР.

Изданието съобщава също така, че през 60-те години американците успели да откраднат идеята за съветската междупланетна станция „Луна“ – едно от главните технологични достижения на СССР от онова време.

„Заради лошо планиране, безразсъдни замисли и неумел шпионаж в началото на 60-те години Америка провалила много етапи от космическата гонка, но ЦРУ удържало една от най-добрите си победи, като откраднало незабележимо руската междупланетна станция „Луна“ направо под носа на съветските пазачи“, се казва в друг материал на Newsweek.

Кражбата сполучила благодарение на „неспособността на СССР да се въздържа от самохвалство“, тогава станцията „Луна“, както и друг апарат – „Спутник“, били показани на няколко изложби. Когато САЩ разбрали, че са представени именно оригиналите, а не копия, решили да се доберат до тях по време на транспортирането им от един град в друг.

В резултат американците подкупили един от шофьорите на камионите, като го заменили със свой човек. После отворили огромния контейнер с „Луна“, влезли вътре и снимали апарата в най-малки детайли. Накрая оставили камиона на предварително уговорено място и истинският му шофьор, който временно бил настанен в местен хотел, закарал товара на жп гарата за изпращането му в следващия град.

„Нямало никакви признаци, че руснаците са знаели за това похищение на информация; това е огромен успех за ЦРУ, което с гордост все още давали за пример през 1969 година, когато Нийл Армстронг се готвел да стане първият човек, разходил се по Луната“, се казва в статията.

Ако погледнем по пълнолуние към спътника на нашата планета, можем да видим очертания, напомнящи човешко лице. Тази особеност така се и нарича – „Човек на Луната“ (Man in the Moon), и мнозина биха искали да разберат как се е образувала тя.

Всъщност тази особеност е голямото лунно море Океан на бурите, което заема площ от 4 милиона квадратни километра и се простира на 2500 километра.

Океанът на Бурите съставя около 17% от повърхността на Луната, тоест ако се сравни със Земята, неговата площ спрямо цялото небесно тяло е еквивалентна на Северна Америка, Европа и Азия, взети заедно.

След изучаването на гравитационните данни от космическия апарат GRAIL учените открили убедителни доказателства, че Океанът на бурите се е формирал в резултат на силно изригване на вулкан, а не в резултат на падане на масивен астероид.

GRAIL се състои от два космически апарата, изследващи повърхността на Луната. Тяхната мисия стартира през януари 2012 г. и завърши през декември същата година, когато бяха разбити в повърхността на нашия спътник.

Сложността на разбирането на Океана на бурите се усложнява още повече от това, че на Луната има огромно количество ударни кратери, чиято възраст достига милиарди години. Тези кратери са унищожили доказателствата, които може да са сочели за произхода на нейните особености.

В хода на новото изследване геофизикът Мария Зубер от Масачузетския технологичен институт използвала данните от GRAIL и открила, че този басейн всъщност е с многоъгълна форма, а не е кръг или овал, както обичайните ударни кратери. Учените от НАСА получили достатъчно точни данни за разпределението на лунната гравитация и успели да съставят карта на скритите под повърхността обекти.

След изследване на плътността на породите екипа на Зубер стигнал до извода, че Океанът на бурите може да е бил образуван от масивен поток от лава. Изследователите се постарали да моделират какво количество лава би трябвало да се излее на повърхността, за да се създаде толкова обширен басейн.

Моделирането показало, че вероятно скоро след като Луната се е формирала и охладила, огромен поток от разтопени породи се е излял от нейните недра. Колосалната разлика между температурите на потока и повърхността е довела до такава деформация на лунната кора.

Това изследване е първият случай, когато учените успели да изучат гравитационните аномалии под повърхността на Луната, за да разберат как каменните образувания се втвърдяват и приемат формите, които виждаме днес.

„И все пак точният произход на „Човека на Луната“ остава загадка. Това явно не е огромен ударен кратер, но това не значи, че тук е минало без участието на астероид – коментира Зубер. – Възможно е неговото образуване да е свързано с разпада на топлоотделящите елементи в недрата на Луната.

Високите концентрации на радиоактивни елементи в региона са направили тази площ по-гореща от околностите, а също са довели до бързо охлаждане. Регионът се е охлаждал и свивал, кората по краищата се е разтягала, образувайки долина с необичайна форма.“

„Човекът на Луната“ много прилича на явление, открито на Сатурновия спътник Енцелад. Независимо от разликите между луните е напълно възможно на тях някога да са протичали сходни процеси. Също подобно явление може да обясни произхода на още едно лунно море – Морето на студа, разположено северно от Океана на бурите.

Научната статия за изследователите е публикувана в сп. Nature.

Учените от университета на Саутхемптън планират да превърнат цялата Луна в един гигантски детектор на космически лъчи, което ще позволи да се хвърли светлина върху загадката на частиците ултрависокоенергийни космически лъчи (ultra-high-energy, UHE).

Както е известно, те се явяват най-високоенергийните частици във Вселената. Появата на такива лъчи е изключително рядко събитие, учените регистрират подобни лъчи на ниво една частица на квадратен километър площ веднъж на столетие.

Произходът на космическите UHE лъчи е една от най-големите тайни в астрофизиката днес, още никой не знае с точност откъде идват те и по какъв начин частиците в тях придобиват своята огромна енергия.

На Земята учените регистрират частиците на UHE лъчите в момента, когато те се сблъскват с горните слоеве на атмосферата на нашата планета. Сблъсъците на високоенергийните частици с молекулите на въздуха предизвиква дъжд от вторични частици, които се явяват източник на кратък и слаб импулс радиовълни в определен диапазон, с продължителност няколко наносекунди.

Джъстин Брей от групата за изучаване на космическия магнетизъм към университета на Саутхемптън е автор на идеята за използване на радиотелескопа Square Kilometer Array (SKA), който в бъдеще ще стане най-големият и най-високочувствителен радиотелескоп на Земята за откриване на сигнали от космическите UHE лъчи, чийто детектор ще се явява Луната.

При сблъсъка на UHE частици с атоми от вещества на повърхността на Луната също ще възникват кратки и слаби импулси радиолъчение. Поради достатъчно голямото разстояние между Земята и Луната нито един от съществуващите радиотелескопи досега не е имал достатъчна чувствителност, за да улавя тези сигнали.

Радиотелескопът SKA, който ще влезе в строя през 2020 година, ще има огромна ефективна площ на своите антени и като следствие – невероятно висока чувствителност. Така той ще бъде в състояние да регистрира сигнали от сблъсъците на UHE частици с повърхността на Луната, чиято площ се изчислява на милиони квадратни километра.

В този случай учените ще получат възможност да натрупат най-големия в историята на науката обем данни, отнасящи се до събитията, свързани с UHE частиците. Според прогнозите използването на Луната като детектор ще позволи да се регистрират до 165 събития на година. За сравнение сега учените имат възможност да наблюдават не повече от 15 такива събития на година.

Освен всичко казано използването на приемниците на телескопа SKA, разпръснати на площ 33 000 кв. км в Австралия и Африка, не изисква никакви допълнителни разходи и няма да се отрази на основната задача на тези телескопи – получаване на детайлна информация за съставянето на най-голямата триизмерна карта на Вселената.

Европейската космическа агенция пусна видео със заглавието Destination: Moon („Дестинация: Луна“). В него са изложени планове по създаването на колония на обратната страна на Луната, невидима от Земята.

В ESA смятат, че колонизирането на естествения спътник е важна стъпка към усвояването на Дълбокия космос.

„В бъдеще Луната може да стане място, където народите на света да се събират, за да разберат своите общи корени, да построят съвместно бъдеще и да продължат да изследват неизвестното“, се казва във видеото.

Повърхността на обратната страна на Луната е осеяна с многобройни кратери. Най-големият от тях (включително в цялата Слънчева система) е басейнът Южен полюс. Според учените той е формиран преди около 4 млрд. години. Диаметърът му е 2500 км.

Кратерът се простира почти на четвърт от окръжността на Луната и контурът му е представен във вид на планинска верига, която практически винаги е осветена от Слънцето.

ESA планира да прати на лунните планини първоначално роботи, а след това – хора, тъй като според специалистите на агенцията външният край на басейна Южен полюс се явява идеално място за кацане на бъдещите колонизатори. Експертите обясняват това с практически постоянния и безпроблемен достъп до слънчева енергия и добър вид към местността.

Както съобщава ESA, на този участък ще бъде разгърната база, подобна на научните станции в Антарктида. През 2009 година космически апарат на НАСА анализира химичния състав на материала в Южен полюс и откри там следи от замръзнала вода.

Специалистите от ESA се надяват да изяснят къде още на Луната има вода и как се е появила тя там. Запаси от вода в голямо количество биха помогнали на бъдещите колонизатори да произвеждат ракетно гориво от водородни атоми и кислород. Това би позволило на човечеството да продължи усвояването на Слънчевата система и Дълбокия космос.

Лунните вихри са специфични структури, чийто произход не беше известен на астрономите досега. Учените смятаха, че простиращите се понякога на хиляди километри по луннния ландшафт особености може да са следствие от проявата на магнетизъм или взаимодействието между лунния грунт и слънчевия вятър.

Но сега изследователите от университета Браун са провели компютърно моделиране и са установили, че гигантските лунни вихри може да са следствие от взривове на кометен газ. А тази представа се разминава с всички предишни хипотези.

За последните 100 милиона години множество неголеми комети са се врязали в неравната повърхност на Луната. Освен непосредствения удар на ядрото на кометата в лунния грунт, вследствие на който са се формирали кратери, във взаимодействието с повърхността участва и кометната атмосфера (кома), която се състои от газ и прах.

„Тези отпечатъци на кометните коми може да представляват върпросните вихри, които наблюдаваме на Луната. Смятаме, че това е доста разумно обяснение“, казва водещият автор на изследването – Питър Шулц (Peter Schultz).

Точно като силен порив на вятъра, издухващ пясъка от плажа, въздействието на кометните коми отнася горните слоеве на реголита, откривайки по-дълбоките слоеве, смятат учените. Тази хипотеза е издигната още миналия век, когато апаратите „Аполо“ се прилунили на спътника на Земята през 1969 и 1970 г.

„Ако се вгледаме, можем да видим, че местата на кацане на лунните модули „Аполо“ се отличават по структура от останалите участъци от повърхността на земния спътник. Те са ярки и гладки, тъй като двигателите на апарата са издухали горните слоеве на реголита и са открили вътрешните. Разглеждайки снимки от местата на кацане, ние стигнахме до извода, че лунните вихри също може да бъдат образувани от подобно взаимодействие, но в дадения случай не от двигателите на спускаем модул, а от бързо движещата се кома на комета“, разказва Шулц.

Компютърното моделиране потвърдило предположението на учените, а също посочило, че вихрите на повърхността може да се отпечатват на много километри наоколо – в зависимост от скоростта на сблъсъци с кометите и местата на последните.

Тази хипотеза на учените позволява също да се обяснят магнитните аномалии, открити редом с вихрите. По време на сблъсъци на кометите с повърхността на Луната дребните частици, богати на желязо, ще плават и след това ще се охлаждат, изравнявайки своето магнитно поле спрямо кометното.

„Кометите се явяват носители на свое магнитно поле, създадено от потоците заредени частици на слънчевия вятър. Когато кометната кома се сблъсква с лунната повърхност, магнитното поле на кометата се усилва и се отпечатва в малките съдържащи желязо частици, когато те плават и изстиват“, пояснява Шулц.

Независимо че хипотезата идеално обяснява произхода на лунните структури, авторите на изследването смятат, че за да се потвърди тя, се изискват още множество наблюдения. Възможно е за получаване на окончателен отговор да е необходима още една пилотирана мисия до Луната.

Резултатите от работата на Шулц и колегите му са описани в сп. Icarus.

The post Загадъчните вихри на Луната може би са от кометен удар appeared first on Мегавселена.

Добра идея на холивудските сценаристи на филми с катастрофи дават авторите на полския метеорологичен портал twojapogoda.pl. Те обръщат внимание на това, че нова заплаха за Земята може да идва от спътника на нашата планета.

Става дума за това, че в една от хипотезите на Луната съществуват огромни ледници, разположени в кратери на полюсите, където не могат да проникнат слънчевите лъчи. И ако един ден Луната бъде ударена от голям астероид, цялата тази маса от лед може да се окаже на орбитата на Земята.

Милиардите малки късчета отначало ще образуват пръстен, подобен на тези, които си има Сатурн, а след това те постепенно ще започнат да падат на земната повърхност под формата на невиждан по сила космически дъжд.

Полските теоретици уверяват, че ще вали няколкостотин години, което ще доведе до потоп от библейски мащаби. И дори дават изчисления как точно ще приижда водата.

В първите 12 месеца от началото на валежите нивото на Световния океан ще се повдигне с 20 метра. Под вода ще се озоват Холандия, Сингапур и Малдивите, от столиците – Копенхаген, Лондон и Токио. Шест години по-късно водата ще погълне Москва. До последно в Европа над вода ще се държи Мадрид, който е разположен на 667 метра над морското равнище.

След 112 години наводнението ще достигне Мексико – един от най-гъстонаселените градове в света. След 118 години ще дойде ред на Ла Пас в Южна Америка (3640 метра над морското равнище).

250 години след началото на този апокалипсис глобалното равнище на Световния океан ще бъде с 5 километра над сегашното. Единственото населено място на сушата ще остане само Ринконада, разположена в Перу на височина 5000 метра. 320 години след началото на космическия потоп под вода изцяло ще се озове Еверест.

„Човечеството може да оцелее само ако построи град като този, който сме виждали във филма „Воден свят“ с Кевин Костнър“, заключават полските „оптимисти“.

Друго мнение

Морето и така си настъпва

Според географите на Балтийския федерален университет за световния потоп не се изискват никакви глобални катастрофи. Например нивото на Балтийско море ежегодно се повишава средно с 2 милиметра и приблизително с толкова се спуска нивото на сушата. Това означава, че ежегодно морето настъпва с 4 милиметра, а след 100 години нивото му ще нарасне с 40 сантиметра.

„От времената на викингите за хиляда години Балтийско море е отвоювало от сушата 800 метра – казва проф. Вячеслав Орленок. – Ако не вземем спешни мерки, след 10–15 години улиците на Светлогорск и Зеленогорск ще бъдат под вода.“

Комсомолская правда

The post Потоп откъм Луната очаква Земята според метеоролози appeared first on Мегавселена.

От НАСА са обявили, че ще финансират няколко космически проекта, сред които е един, чиято цел е да се трансформира негостоприемен лунен кратер в оазис за роботи, а в бъдеще – и за хора. Кратерът Шакълтън (Shackleton Crater) се намира на южния полюс на Луната, а целта на учените от НАСА е да го напълнят с луноходи, които в бъдеще да тераформират околната среда.

Кратерът носи името на Ърнест Шакълтън – известния изследовател на Южния полюс на нашата планета. Площта му е 210 квадратни километра – около два пъти колкото Вашингтон. От всички страни е заобиколен от скални върхове, които достигат до над 4000 метра над повърхността на кратера. Едно от най-важните неща е, че учените вече са открили вода във вътрешността на кратера.

Но преди хората ще са роботите. За да работят нормално, те ще имат нужда от електрозахранване и топлина, Слънцето ще може да предостави и двете. Без слънчева светлина температурата в кратера е около -173^оС, но комбинация от няколко отразителни пана ще поема светлината от скалните върхове и ще я насочва към дълбините на кратера, зареждайки и стопляйки роботите едновременно.

Отразителните пана, които ще бъдат пренасяни от роувъри, ще се разтварят и ще променят формата си според различните нужди на „колонизаторите“. Отразително пано с диаметър 40 метра ще може да праща светлина на повече 9 километра навътре в кратера. Ще може да захранва роувър (приблизително с размерите на Кюриосити) с 1 мегават енергия и ще го предпазва от измръзване на системите. Работата в кратера няма да прекъсва, защото благодарение на височината на скалните върхове винаги ще има слънчева светлина за захранване.

Ако планът проработи, ще има няколко робота с отразителни пана, които стоят на върховете, докато други няколко ще работят в дълбините на кратера, построявайки нещо като оазис на Луната. Или поне оазис за роботи.

Проектът има финансиране от около 500 000 долара за две години и следващата задача е да се създаде работещо отразително пано, което се събира в кутия не по-голяма от метър от всяка страна. Паното трябва да тежи по-малко от 100 килограма и да се разгъва на 100 квадратни метра площ. Ако всичко стане както трябва, роботите ще наследят Луната.

Popular Science

The post НАСА ще прави оазис за роботи на Луната appeared first on Мегавселена.

През 60-те и 70-те години на миналия век човечеството направило първите опити за покоряване на Луната.

По повърхността на нашия спътник скитал „съветски лунен трактор“, а американските астронавти оцапали с лунен прах космическите си обувки.

След това и СССР, и САЩ внезапно загубили интерес към Луната и замразили всичките си програми, като обяснили, че това е прекалено скъпо удоволствие.

Какво е попречило впрочем на други държави да се обединят и да създадат съвместен лунен проект от типа на „Союз“–„Аполо“? И защо сега се разработват програми по усвояване на далечния Марс, които са значително по-скъпи, а най-близкото до нас небесно тяло както преди е извън вниманието на космическите агенции?

С други думи, кой не пуска земляните на Луната? По този въпрос съществуват множество версии, но адекватни официални обяснения няма.

Космическата опера „Аполо 11“

На 20 юли 1969 година с космическия кораб „Аполо 11“ на лунната повърхност стъпват астронавтите Нил Армстронг и Едуин Олдрин. Записът на техния разговор с центъра за управление в Хюстън впоследствие е предаден на журналистите от бившия директор на НАСА Кристофър Крафт.

Астронавтите Армстронг и Олдрин предали от Луната:

− Това са гигантски неща… Не, не, не… Това не е оптична илюзия. В това няма съмнение!

От Земята попитали:

− Какво? Какво, по дяволите се случва там? Какво се е случило?

− Казвам, че тук има други космически кораби. Стоят в линия от другата страна на кратера.

− Можете ли да снимате нещо?

− Нямам филм подръка. Три изстрела от „чиниите“, или както там се наричат тези неща, съсипаха лентата.

− Възстановете контрол! Те са пред вас? Чуват ли се някакви шумове от НЛО?

− Те са кацнали тук. Те са тук и ни наблюдават!

Олдрин позира на Армстронг.

В последните години все по-интензивно се върти въпросът: били ли са изобщо американските астронавти на Луната? Говори се, че тяхното кацане на земния спътник е „космическа опера“, заснета в студиите на Холивуд. А НАСА започнала да говори за тайнствени „изчезвания“ ту на негативите, ту на лентите, а след това – и на целия репортаж, фиксирал първото в историята на човечеството стъпване на хора на Луната.

Лунните градове

Има немалко документални свидетелства за необичайни явления, наблюдавани близо до и на самата Луна. Например в летопис от 1064 година се говори за много ярка звезда, появила се около Луната няколко дни след като тя се отделила от Слънцето. На 3 май 1715 г., докато наблюдавал слънчево затъмнение в Париж, астрономът Е. Лувил забелязал на западния край на Луната някакви изблици, които били „много краткотрайни и се появявали ту на едно, ту на друго място…“

Може да се предположи, че а фона на земния спътник са наблюдавани метеори, които са изгаряли в земната атмосфера, ако същите изблици в един и същи район на Луната не били фиксирани и от Халей, който ги наблюдавал на Британските острови.

През 1866 година астрономите видели как един от най-големите лунни кратери внезапно променил своя вид. През 1874 г. чешкият астроном Шафарик известно време наблюдавал движението на светещ предмет по лунния диск, а след това обектът на наблюдение отлетял в космическото пространство.

Година след това астрономът Йероним Шретер видял светещ обект на Луната, който се движел по права линия от Морето на дъждовете в северна посока, а след това на юг се появил и втори светещ обект. Скоростта на тяхното движение спрямо повърхността била 110 км в час. Бившият служител на НАСА Ричард Хоугланд направил през 2007 година сензационно заявление, че е успял да получи снимки, направени по време на полетите над повърхността на Луната на космическите апарати „Аполо 10″ и „Аполо 16″. На тези снимки се виждал град под прозрачен купол, намиращ се в района на Морето на кризите, на видимата от Земята страна на лунната повърхност.

На тях може да се различат разнообразни строежи във вид на кули, мостове и стълби, отиващи към дъното на кратера. На някои места прозрачният купол бил повреден.

През 1979 г. американските инженери Лестър Хюз и Вито Сакери открили в библиотеката на хюстънския отдел на НАСА много интересни снимки на лунната повърхност. На тях имало изображение на град с различни постройки, механизми и нещо, напомнящо тръбопроводни системи. Там имало и пирамиди, много подобни на древноегипетските.

Освен града на снимките имало летателни апарати, намиращи се на стартови площадки или летящи над града. Инженерите съобщили в пресата за всичко видяно.

Космическият кораб на име Луна

Кой и кога е построил тези градове? И изобщо какво представлява Луната? Тук има много версии. Една от тях твърди, че Луната се явява база на пришълци, където те добиват полезни изкопаеми. Пиковете на активност на тайнствените явления на нашия спътник настъпват в моментите, когато пристига поредната партия космически кораби за транспортиране на суровините.

В същото време започва активиране на НЛО на Земята. Привържениците на тази хипотеза смятат, че това е свързано с пристигането на нови изследователи на нашата планета.

Други изследователи смятат, че Луната се явява огромна изследователска космическа база на извънземни, освен това е с изкуствен произход. Изследванията на лунните породи позволявали да се предположи, че Луната е по-стара от Земята и от цялата Слънчева система.

Докато достоверната възраст на Земята е 4,5 млрд. години, възрастта на някои лунни породи се определят на 5,3 млрд. години. Възрастта на праха, покриващ тези породи, се оказала дори по-голяма – около 7,3 млрд. години. Възможно е това да е гигантска космическа станция, пътешестваща в космическото пространство, по някакви причини изляза от строя и намерила пристанище до нашата планета, като станала неин спътник.

Не е изключено тя да е доведена до Земята специално за да води контрол над нейните обитатели. За това говорело парадоксалната точност на орбитата. Координатите на орбитата на спътника спрямо Земята, скоростта на въртене и самата траектория не изглеждат случайни. Именно благодарение на това странно съчетание на величини – разстоянието от Земята до Луната, разположението на нейната орбита и нейния радиус – може да възникне явлението, наречено пълно слънчево затъмнение, когато неголямата по размери Луна изцяло покрива огромното Слънце. Може ли всичко това да е просто съвпадение?

Има мнение, че още преди 10–11 хиляди години Земята нямала спътник. Ако се вярва на символични изображения, открити на стена във вътрешния двор на Каласасая близо до гр. Тиауанако в Боливия, известно е и времето на навлизането на Луната на околоземна орбита. Това се е случило преди приблизително 11 500 – 13 000 години.

Възможно е и това, че всички механизми и летателни апарати, които са били заснети, да са автомати, работещи в автономен режим, а техните стопани отдавна да са напуснали станцията.

В полза на версията за изкуствен произход на Луната говорела нейната плътност – 3,34 грама на кубически сантиметър (за сравнение – плътността на нашата планета е 5,52 г на куб. см).

Това навеждало редица учени на мисълта, че Луната отвътре е куха, което не може да е характерно за природен спътник. През 1969 година екипажът на кораба „Аполо 12“ хвърлил модул на повърхността на спътника, който със своя удар провокирал лунно земетресение.

Шумът можел да се улови на 40 мили от мястото на самия удар. Още три часа звънът се разпространявал по цялото небесно тяло. Експериментът бил повторен от екипажа на „Аполо 13“. Като увеличили силата на удара, астронавтите станали свидетели на продължителната вибрация на Луната – ефектът продължил 3 часа и 20 минути в радиус от 40 километра.

Обработвайки информацията, учените заключили, че лунното ядро или има много малка маса, или изобщо отсъства. Установено било също, че в дълбините на спътника се намира метална черупка с дебелина 70 километра. Компютърен анализ показал, че тя се състои от желязо, никел, берилий, волфрам и други вещества. Тази черупка можело да се образува само по изкуствен начин.

Много загадки таи Луната. Разгадаването им може да стане само в резултат на дългогодишни системни изследвания. А дали земляните ще бъда допуснати да ги направят?

Тайны ХХ века

The post Луната – секретна база на пришълци? appeared first on Мегавселена.